Това беше време на голямо и възвишено вълнение. Страната беше въоръжена, войната вече се водеше и във всяка гръд гореше свещеният пламък на патриотизма; барабаните думкаха, оркестрите свиреха, детските пистолети гърмяха, свързаните фойерверки съскаха и пукаха; навсякъде и надалеч, над отдръпващите се и избледняващи покриви и балкони, трептеше многоцветно множество знамена под слънцето; всеки ден младите доброволци маршируваха по широкия булевард, весели и горди в новите си униформи, а бащи, майки, сестри и любими ги приветстваха с гласове, задавени от щастливо вълнение, докато те преминаваха; всяка вечер претъпканите масови събрания слушаха, задъхани, патриотични речи, които докосваха дълбините на сърцата им и ги прекъсваха през кратки интервали със стихийни аплодисменти, докато сълзите се стичаха по бузите им; в църквите пасторите проповядваха преданост към знамето и родината и призоваваха Бога на Битките, умолявайки за Неговата помощ в нашата справедлива кауза, с пламенни слова, които трогваха всеки слушател.
Наистина беше радостно и благодатно време, и онези няколко смели души, които се осмеляваха да порицават войната или да поставят под съмнение нейната справедливост, получиха незабавно толкова строго и гневно предупреждение, че, заради собствената си безопасност, бързо се оттеглиха от поглед и не обиждаха вече никого по този начин.
Настъпи неделната утрин — на следващия ден батальоните щяха да заминат за фронта; църквата беше изпълнена докрай; там бяха доброволците, чиято млада визия сияеше от военни мечти — видения за решителен напредък, нарастващ устрем, настъпателна атака, блестящи саби, бягство на врага, смут, обвиващ всичко с дим, яростно преследване, капитулация! — а след това завръщане от войната, загорели герои, посрещнати, обожавани, потопени в златни приливи на слава! Заедно с доброволците седяха техните близки, горди, щастливи и изпълнени с пламенно възхищение. Богослужението продължи; прочетена бе бойна глава от Стария Завет; казана бе първата молитва; последва гръмовен акорд на орган, който разтърси зданието, и с един порив паството се изправи, с пламнали очи и забързани сърца, и изля тази мощна инвокация:
«Боже ужасен! Ти, Който заповядваш!
Нека труби Твоята коралница и мечът Ти да блесне като мълния!»
След това дойде „дългата“ молитва. Никой не помнеше друга като нея – толкова страстна, трогателна и красива като изказ. Основният смисъл на тази прошение беше, че един вечно милостив и благоразположен Отец на всички ни би бдял над нашите благородни млади войници, би им помагал, утешавал и насърчавал в патриотичната им мисия; да ги благослови, да ги защитава в деня на боя и в часа на опасност, да ги носи в могъщата Си десница, да ги направи силни и уверени, непобедими в кървавото сражение; да им помогне да съкрушат врага и да дари тях и знамето им, и родината им със светла и нетленна слава —
Точно тогава, влезе възрастен непознат и тръгна бавно и безшумно по средната пътека, с поглед, вперен в проповедника; високата му фигура беше облечена в роба, която стигаше до краката му, глава непокрита, белите му коси се спускаха като разбиващ се водопад по раменете му, а набръчканото му лице беше неестествено бледо, дори до призрачност. Докато всички очи го следяха с изумление, той тихо продължи; без да се спира, се изкачи до амвона и застана там, чакайки. Със затворени очи, незнаещ за присъствието му, проповедникът продължи трогателната си молитва и накрая я завърши с думите, изречени със силно вълнение: «Благослови оръжието ни, дай ни победа, о, Господи наш Боже, Отче и Закрилник на нашата земя и наше знаме!»
Непознатият докосна ръката му и му даде знак да се отдръпне — и смаяният проповедник го направи — а той зае мястото му. Няколко мига оглеждаше прикованата от вълнение общност с тържествен поглед, в който гореше странна светлина; после произнесе с дълбок глас:
«Аз дойдох от Престола — нося послание от Всемогъщия Бог!» Тези думи поразиха присъстващите като удар; ако непознатият го забеляза, не показа никаква реакция. «Той чу молитвата на Своя слуга — вашия пастир — и ще я изпълни, ако това е вашето желание, след като аз, Неговият вестоносец, ви обясня значението ѝ — т.е., цялото ѝ значение. Защото тя прилича на много от молитвите на хората, като че моли за повече, отколкото този, който я изрича, осъзнава — освен ако не спре и не се замисли.
«Святият слуга на Бога, който е и ваш слуга, е помолил своята молитва. Спря ли се той да размисли? Дали е само една молитва? Не, тя са две — едната изречена, а другата не. Но двете са достигнали ухото на Онзи, Който чува всички молитви — изречени и неизречени. Размислете за това — запазете го в ума си. Ако искате да помолите за благословение върху себе си, бъдете внимателни! за да не повикате неволно проклятие върху вашия съсед едновременно. Ако се молите за благословията на дъжд върху вашата реколта, която я нуждае, чрез този акт вие може би се молите реколтата на съседа ви да бъде унищожена от суша. Вие чухте молитвата на вашия слуга — изреченият ѝ част. Аз съм комисониран от Бога да превърна в думи другата част — това, което проповедникът — и също така вие в сърцата си — сте помолили мълчаливо с гореща страст. И невнимателно и без да се замислите? Дано Бог го е позволил! Вие чухте тези думи: «Дай ни победа, о, Господи наш Боже!» Това е достатъчно. Неизреченият част на молитвата е това: «О, Господи наш Боже, помогни ни да разкъсаме техните войници на кървави лоскутчета с нашите снаряди; помогни ни да покрием техните усмихнати поля с бледите форми на техните патриотични мъртви; помогни ни да заглушим гърмежа на оръдията с крещящите на техните ранени, въртящи се от болка; помогни ни да опустошим техните скромни домове със свиреп ураган от огън; помогни ни да разкъсаме сърцата на техните невинни вдовици с безполезна тъга; помогни ни да ги изгонем без покрив и с малките им деца да се скитат без приятели из пустошената им земя в ризи и глад и жажда, под слънчевите пламъци на лятото и ледени ветрове на зимата, разрушени духом, изморени от страдания, молейки Те за убежище в гроба и отказвайки го — заради нас, които Те обожаваме, разруши техните надежди, унищожи техния живот, удължи тяхното тъжно поклонение, направи техните стъпки тежки, напои техния път със сълзите им, и оцвети белия сняг с кръвта на техните ранените крака! Ние го молим в дух на любов, от Теб, Който си Източникът на Любовта, и Който си винаги верният прибежище и приятел на всички, които са силно обременени и търсят Твоята помощ с смирени и покорни сърца. Амин.»
[След кратка пауза] каза: „Вие се помолихте за това; ако все още го искате, говорете! Пратеникът на Всевишния чака.“
…
По-късно се смяташе, че този човек е бил луд, защото тя мълчала, че в това, което е казал, нямало никакъв смисъл.